За Барона, Лекаря и идеята

Разпален разговор по време на състезание. Кинорежисьор, който работи над спортен филм за първи път в живота си и се кани да снима в Пекин, пита невинно: "Защо все пак олимпийските игри са толкова важно нещо?"

ВЕРА МАРИНОВА-АТКИНСЪН
в "7 дни спорт"

"Защото те са надежда на човечеството да се съхрани", изтърсвам все още в стрес от последните новини. 19 младежи убити с нож от началото на годината от други младежи. Последното, 19-о момче, убито посред бял ден в Лондон. Срещу затлъстяването на подрастващите вече се вземали сериозни мерки. Бомбени самоубийци влекат след себе си невинни жертви по света. Картината в Ирак е мрачна. Цените на бензина полудяха. Земетресения, наводнения, урагани, хора без покрив... Това са новините. Това показва света като доста несигурно място за живот. И то само месец преди да заговорим за "спорта, който допринася за един мирен свят, пълен с хармония и разбирателство".

"Никога не е късно да се направиш за резил"

greeceВ Гърция всяка година правят опити за възстановка на първите модерни олимпийски игри през 1896 г. Стартът на 100 м може би е изглеждал така…

мисля си конфузно. После се инатя сама пред себе си: а защо все пак сто и кусур години след възобновяването на олимпийските игри те все още нямат равностоен еквивалент като фокус на света към нещо веднъж на 4 години?
Заради неповторимото зрелище?
Заради възможността да издигаме националния си престиж?
Заради милиардите, които се въртят от и чрез една олимпиада?
Защо точно преди или по време на игрите стават събития, които така директно разкриват раните на света?

- Демонстративно вдигнатият юмрук на чернокожия атлет Джеси Оуенс по време на награждаването му в Берлин 1936.
- 11-те жертви на атентата в Мюнхен 1972.
- Бойкотът на московските игри през 1980.
- Огледалната му реакция в Лос Анджелис 1984.
- Инцидентът в олимпийския парк на Атланта 1996.
- Бойкотиране на игрите тук и там от страни, недоволни от политиката на други страни.
- Последните събития в Тибет.

Списъкът на протестите може да продължи със страници.
Защото, решавам, олимпийските игри са се превърнали в хроника на човешкото развитие. Ведно с периодичната демонстрация на всичките нови технологии за комуникации, строителство и архитектура. Но някъде в основата продължава да мъждука надеждата за един по-добър свят.

Олимпизмът вече се е превърнал в религия на която всички религии отдават почит поне веднъж на всеки 4 години. Превърнал се е в хроника на надеждата. Както преди новата ера, когато елините спирали войните за малко и са се надявали те да не започнат отново след Игрите.

Защо французинът барон Пиер дьо Кубертен въпреки противоречията на 19-и век (или може би точно заради тях) е успял да наложи идеята за възобновяването на древните олимпийски игри? Дали се е надявал на това тяхно дълголетие в съвременния свят?
Кой е всъщност Кубертен и как стига до идеята?

Баронът Пиер де Кубертен

Роден е в Париж навръх Нова година - 1 януари 1863 година, в голямо и заможно благородническо семейство, получило титлата си още през 15-и век. Баща му, Шарл де Фреди де Кубертен, е художник. Майка му, също от благородническо потекло, е тази, която в най-голяма степен влияе за класическото образование на Пиер, най-малкия от тримата им синове. Сестра му Мари е отлична ездачка и е завършила парижката Сорбона.

Въпреки че има талант и сърце за изкуството (Кубертен свири на пиано и рисува добре), той постъпва във Военната академия "Сент Сир" и после следва право в Париж. После изкарва курса по политически науки, но професионален политик не става. Още млад се впуска в страстна дългогодишна работа за прокарване на образователна реформа във Франция.

Кубертен е израснал с внушението, че родината му е била унижена във Френско-пруската война поради това, че французите са твърде изнежени и недостатъчно физически подготвени, за да бъдат добри бойци. По това време във Франция доминира разбирането, че физическото усилие отнема твърде голямо количество енергия, което пречи на интелектуалното развитие на човека. А Кубертен вярва точно в обратното - че интелектуалното израстване на човека е тясно свързано с физическото здраве и дееспособност. Той търси пътища да наложи баланс в образованието.
Търси примери от миналото. Това го води към класиката и игрите на древните елини.

Като богат аристократ Кубертен не е принуден да работи за насъщния. Той е много образован, много амбициозен и много целенасочен светски човек. Част от свободното му време минава в езда, фехтовка, бокс и гребане (последното буквално до последния му час!). Той е страстен и много убедителен оратор. Няма врата, която не може да отвори, ако пожелае. Води кореспонденция с американския президент Теодор Рузвелт, с английския премиер Гладстон и с мнозина други изтъкнати личности на века. Пише и публикува много и често.

Неговата библиография включва 30 тома, 45 брошури и повече от 1200 публикации със статии, доклади, есета и научни студии по най-различни въпроси, от педагогиката до политиката и от изкуството до социологията. Малко известен е фактът, че сред многобройните му статии на политическа и социална тема има и такава със заглавие "Съвременната България".

Така още в ранните си 20 години Кубертен започва да проучва системите на образование в различни страни в Европа и отвъд океана. С тази цел министърът на образованието го изпраща в САЩ и Канада. И все пак най-голямо е любопитството му към английската образователна система поради силно застъпеното в нея физическо възпитание. Той вижда точно в това ключа за възпитанието на корава нация. Кубертен е силно впечатлен от възпитателните теории на Томас Арнолд, който е въвел спорта като основен предмет на образованието в колежа в Ръгби. Така започват многобройните му посещения на Острова.

От всичките му срещи там обаче съдбовна се оказва срещата му с един английски лекар на име д-р Уилям Пени Брукс през 1890. Тогава Кубертен е на 27 години, а Брукс на 81. Нататък Кубертен ще говори за Брукс като за свой ментор, а д-р Брукс ще оцени ентусиазма на младия си приятел и битката му да направи общата мечта реалност. По ирония на съдбата Брукс не доживява да види възкресението на игрите в Атина 1896. Той почива няколко месеца преди това. (Следва)